Андрей ПАНТЕВ  

В. Дума

Според Ремарк и Хемингуей между поражението и победата няма съществена разлика, стига поражението да не се смесва с отчаянието. В крайна сметка по-голямата част от човечеството са победени хора. Понякога едно поражение е по-смислено от една победа, защото дава възможност да се разкрие смисъла на неговите причини. Един народ, невникнал в причините за своето поражение, е обречен да го повтори. Това се отнася и за всички партийни формации, идеи и идеологии.
За мен незнайните герои на нашата кампания бяха онези, които знаеха, че няма да станат депутати, няма да станат министри, няма да станат началници, няма да се подобри с нищо техният битов и професионален живот и свят, но въпреки всичко това търпеливо и често - ентусиазирано, участваха в нашата кампания. Те стояха редом с нас, търпяха укори и шегички, отговаряха на неудобни въпроси. Един от тях например - Стоян Витанов, от Велико Търново, който беше депутат (според мен успешен) в предишния парламент, беше на последно място в нашата листа в същия район, но неотстъпно присъстваше на всички изяви, за да покаже, че взема участие в действията не за да стане някакъв.
Същото се отнася в по-голяма степен за онези гласоподаватели, които отидоха, за да ни направят депутати, знаейки много добре, че лично нищо няма да спечелят от това. И това е величието на едно поражение, което, за да го понесеш, се иска повече мъдрост, храброст и мъжество, отколкото да го нанесеш. Идеята, че изборите са загубени, е тягостна като реалност, но не е такава като перспектива. И вместо да търсим вещици, вместо да търсим виновници, които единствено могат да изкупят това огорчение, трябва да се замислим до каква степен е отговарял на идеите на обикновените хора нашият облик на управляващи - управление на богатите, а не на социално неоправданите. Можем да помислим дали всичко онова, което се говореше така настойчиво, не будеше скептицизъм относно жизнения проблем на някои от нашите символични личности, които съставляваха наужким общността на лявата идея.
Сега трябва да се замислим, че ако тези личности бъдат заместени сега отново от близки или подобни на тях хора, ситуацията едва ли ще се промени съществено и разочарованието на членовете ни няма да бъде преодоляно. Поражението често пъти облагородява. В нашата и в световната история имаме много такива свидетелства. Ако приемем, че БСП е наследник на компартия и други социалистически формации, нека да напомним, че тя много пъти е претърпявала поражения, много пъти е била забранявана, много пъти - сочена като основен виновник за нашите национални нещастия. И въпреки това се е възраждала, и то не само с парите на Коминтерна или със златото на Москва.
Освен това, нека да кажем ясно, че социалистическата партия никога не е била виновна за национални катастрофи. И тук следва един въпрос - ако приемем, че БСП е виновна като наследник на един отречен режим, виждаме, че бедите от него все пак се поправят. Но има други - непоправими, беди. Много партии, които днес се смятат за идейни наследници на предишните партии, различни от БСП, имат много по-голяма историческа вина за разкъсването на българската национална територия, на етническия обхват на българите, което се оказа непоправимо. Техният режим си отиде, но не можем да върнем онези изконни български земи, които тогава ни принадлежаха по произход, по право, по история, по език и по морал. Така че има поправими и непоправими нещастия. Ако някой търси исторически вини, то разкъсването на България, оставането й в сегашните граници, решително не е дело на комунисти и социалисти.
Така че изразът "Без паника!" не е вопъл на безпомощност, а е увереност, че този благороден инстинкт на човека за социална справедливост все пак ще намери и своето партийно потвърждение, все пак ще се реализира отново в един формат, значително по-впечатляващ, по-положителен и по-оптимистичен, отколкото се случи миналата седмица.