„Чл. 1. Да бъдеш социалист, означава да не се задоволяваш със състоянието на света такова, каквото е...”

Из Декларацията на принципите на Френската социалистическа партия, приета на 14 юни 2008 г.

В България хората се разделят на три групи: вярващи в социализма, мразещи социализма и безразлични към него. В известен смисъл, в почти същите пропорции социализмът разделя хората в целия свят.

Има, разбира се, нюанси. Във Франция са социалисти, в Германия – социалдемократи, а в Англия – лейбъристи. В САЩ, например, мнозина, които на практика отстояват социалдемократическа политика, наричат себе си либерали, заради което повечето американци се плашат от социалистическата идея. За сметка на това крахът на либерализма доведе до това, че всички намразиха САЩ, без да мразят либералите. Барак Обама стана четиридесет и четвъртият президент в името на американското разбиране за социализма в условията на растящия и глобален гняв към алчността на финансовите пазари и виртуалната икономика на надутите свръхпечалби. Финансовата криза донесе края на господството на крайния либерализъм.

Световната финансова, а вече и икономическа криза реабилитира по особен начин социалистическата идея. За социализма вече се говори спокойно, както се говори за много други идеи и концепции, след като в края на Студената война социалистическият идеал бе унижен и близо двадесет години се употребяваше едва ли не като обидна дума.

Отново четат и препрочитат Маркс, макар и не за да се откажат от капитализма, а да разберат кой от неговите закони е нарушен. Ако трябва накратко да изкажа мнението си по този въпрос, смятам, че е нарушен един от основните закони на капитализма – за единството и противоречието между труда и капитала. Скъсана е връзката между труда и капитала. Днес можеш да си капиталист, без да организираш работници и без да експлоатираш човешки труд. Можеш да седиш в дома си пред компютъра и да купуваш и продаваш акции. В държавите от т. нар. Златен милиард (Европа и Северна Америка) има близо триста хиляди акционери, които нищо не произвеждат, в мнозинството си и нищо не работят, но всъщност са капиталисти, някои доста крупни.

Ето защо сравненията с Голямата рецесия през 20-те и 30-те години на миналия век са крайно неуместни. Тогавашната криза не е нарушила нито един от основните закони на капитализма, била е структурна, заради което е било възможно да бъде преодоляна. Сегашната криза е системна и поставя под въпрос устоите на капитализма, защото не може да върне нещата назад. Тя дефинира с нова сила въпроса за това, че историята няма край и че отвъд капитализма би трябвало да има по-справедливо обществено устройство, основано на зачитане на труда и на справедливо разпределение на резултатите от него.

Ние, социалистите, социалдемократите, лейбъристите и прочее в една и съща степен вярваме, че има такова обществено устройство. Наричаме го социализъм. Затова сме членове на едно и също международно политическо семейство в обективно глобализиращата се действителност.

Впрочем, именно това, че днес светът е много по-взаимозависим, отколкото в началото на ХХ век, прави започналата в Америка криза толкова дълбока за цялата планета. Наскоро гледах репортаж по Би Би Си. В него нагледно се описваше защо английска фирма, която години наред е увеличавала производството на рециклирана картонена хартия, изведнъж е изправена пред пълен срив. Защото китайските производители на картонени опаковки за всякакъв вид стоки драстично намалили поръчките. Защото пък американските потребители, изправени пред семейни фалити, на свой ред спрели да купуват китайски стоки.

Глобалното измерение на кризата обаче също така дава шанс, при достатъчно воля и дълбоки промени в международните финансови институции, в правилата и регулациите на пазарите, в контрола от страна на обществото, тя да бъде преодоляна по-успешно, отколкото кризата от 20-те и 30-те. Само преди дни 20-те най-големи световни икономики се събраха във Вашингтон да обсъдят тези теми.

Благодарение на съществуването на Европейския съюз правителствата и централните банки на страните от ЕС реагираха много по-бързо и адекватно и засега успяват да опазят европейските банки от американската болест и верижната реакция. Това е само началото на един по-сериозен процес. През декември лидерите на държавите от Съюза ще се съберат, за да обсъдят координацията и общите мерки срещу икономическата криза, която грози Европа. 

Но да се върнем в България. Тези, които са безразлични към социалистическата идея, са жертви на насадената у нас през последните двадесет години философия на индивидуализма и потребителството. Жертви на мотото „нека аз да съм добре, пък другите да се оправят”. Мисля си, че дълбоко в себе си те не биха могли да са щастливи хора. Господар на тяхното щастие днес са парите и материалните неща. Те не ходят да гласуват, защото им е все едно кой ще управлява. За себе си все ще намерят начин да се нагодят към всяка власт. Или смятат, че всички партии са еднакви, а всички политици са маскари. Всеки иска да живее добре, да има хубав дом и кола, а през ваканцията да ходи на почивка. Тях искам да запитам: могат ли да са истински щастливи, като се оградят от реалността с високи дувари, не забелязват проблемите на другите и пратят децата си в чужбина? Едва ли. На тях ще се опитам да кажа, ако ме чуят, че животът на един човек има смисъл, не само и толкова заради личния малък успех, а ако е част от общия успех на обществото.

Тези, които мразят социализма, всъщност мразят близкото минало или то им е предадено по начин, по който няма как да го обичаш. Тази омраза не е вечна и е ограничена до паметта на две-три поколения. На практика днес повече хора изповядват неприязън към социалистическата партия, отколкото са онези, които са наясно с белезите на миналото и неговата историческа достоверност.

Социалистическата идея обаче не е тъждествена със социалистическата партия. Тя следва да се предава като идеал, а хората, които са си въобразили, че мразят социализма, всъщност не са наясно с неговите принципи и идеали. Те по презумпция мразят социалистическата партия, смятат за задължително да демонстрират, че мразят дейците на социалистическата партия, ако не всички, то някои от тях. И най-вече всичко онова, което е направила тази партия, продължава да прави или има намерение да направи.

На тези хора имам какво да кажа, но нямам намерение да преразказвам историята и да оправдавам каквото и да било от миналото на социалистическата партия. В него има възходи и падения, безспорни успехи и тежки извращения. Партията е воювала за общопризнати хуманни и справедливи каузи и в същото време е била опора на тоталитарни режими и посегателства върху свободата.

Моето основно послание е към онези, които продължават да вярват в социализма. Обръщам се именно към тях, най-малкото, защото вярата им е разколебана. Днес има дори привърженици на социалистическата партия, които вярват в различни, а понякога и несъвместими неща. И по твърде разнообразен, понякога странен начин си отговарят на въпроса: „Защо сме социалисти?“